„Не мога да се примиря с апатията, която съществува. Контактувам с много хора и ме смущава това, че в тяхното съзнание преобладава чувството на безизходица. Струва ми се, че поведението на хората, които се намират във властта или в политиката, трябва да е точно обратното. Не самите те със своето поведение да създават впечатление, че всичко е в безизходица, че трябва всеки да се спасява, както може. А със своето поведение, със своя хъс за работа да доказват точно обратното: че главната цел не е как да оцелеем, а как да вървим напред.”
На 15 февруари една от знаковите фигури на Смолян и Средните Родопи – Костадин Чаталбашев, навърши 70 години. И макар личността му да е белязала със своя печат редица събития от първостепенно значение за община Смолян и региона, годишнината от рождението му бе неудобно подмината от днешния управленски елит. Може би заради скромността и интелектуалната осанка на Чаталбашев, която рязко контрастира на самоизтъкването и пропагандната кресливост на посредствеността, която днес се е настанила удобно на всички нива на управлението.
Костадин Чаталбашев е бил три мандата начело на община Смолян. През 1988 г. той е избран за председател на Изпълнителния комитет на Общинския народен съвет (ОНС) – както са се наричали кметовете тогава, и заема тази длъжност до 1990 година, когато се приемат изменения в Закона за народните съвети. Техните състави се разпускат и до провеждане на избори се назначават временни управи и временни изпълнителни комитети, в които влизат представители на различни политически сили. Чаталбашев става председател на временния изпълком като представител на БСП, Георги Узунов – зам.-председател (БЗНС), а Георги Крумов – секретар (СДС).
„Винаги, когато трябваше да обсъждаме и да приемаме решения, които бяха важни за общината, ги приемахме със съгласие на всички. Въпреки че имаше голямо противопоставяне в този период.“ – споделя Чаталбашев. Това е управлението в годините на промени и най-тежката криза в най-новата история на страната – купонна система, режим на тока, липса на основни хранителни продукти. На изборите през 1991 г. за кмет на Смолян е избран Димитър Михайлов от БЗНС и СДС. Тогава Чаталбашев не е кандидат за кмет. Кандидатира се на следващите през 1995 г. – и ги печели. Управлява община Смолян до 1999 г., когато печели Данчо Киряков (СДС).
И на 70 години Чаталбашев продължава да бъде изключително активен. Денят му минава с много ангажименти. Той е действащ адвокат, но повече го привлича обществената дейност. Председател е на управителния съвет на Клуб „Отворено общество“, член е на Националния съвет на Национално движение „Русофили“, председател е на училищното настоятелство на ППМГ „Васил Левски“, елект президент на „Ротари клуб“ – Смолян. „Старая се да бъда активен и полезен там, където има нужда от мен.“ – казва скромно бившият кмет на Смолян. В свободното си време се занимава с изследването на неговите родове – Герджикови, Бадеви и Чаталбашеви. Неговата привързаност към Смолян не остава незабелязана от всеки, който го познава. Това е една от причините да остане в града след като е поканен за асистент в юридическия факултет на Софийския университет. Обича лова, природата, ски спорта. И на 70 години продължава да кара ски. „Имам един прекрасен пример в това отношение с един много близък за мене човек, един от хората, допринесли най-много за развитието на нашия край, арх. Петър Петров, светла му памет“ – допълва той. Със съпругата си Любомира има две дъщери – Мария и Борислава.
Тримата братя и детство в Мадан
Чаталбашев е роден в Райково, но детството му преминава в Мадан. Основното си образование завършва в училището в Батанци, след което се връща като ученик в Райковската гимназия. „Имам прекрасни спомени от тези години, с деца от всички краища на България. Едно волно детство.“ – спомня си днес бившият кмет на Смолян. „Това, което най-често си спомням, е една молотовка, на която в каросерията беше масата, двете легла, кравата и козата, с които моите родители ходеха по-рано, тъй като работеха за една геоложка бригада от руснаци (говоря за 56-та година, тъй като имаше руснаци в ГОРУБСО) Моят баща осигуряваше битовите условия на руските специалисти. Преди много години, учейки в Москва, се срещнах с един от тогавашните геолози, който беше станал генерален директор на най-голямата научно-търговска геоложка организация в Съветския съюз и с неговата дъщеря, с която бяхме връстници, и първото нещо, което направихме е, че си поплакахме за нашето детство, и за годините, в които живяхме заедно.
Родителите му са най-обикновени хора. „И баща ми, и майка ми са от Райково. Възпитаха ни – ние сме трима братя. И тримата, както те казват, бяхме най-голямото богатство в техния живот. Изключително трудолюбиви и честни хора, такива останаха до края на живота си. Много привързани към нашия край, към Родопите, към Смолян и Райково.“ – спомня си днес Чаталбашев.
Най-ценния урок, който взел от родителите си, е, че човек не трябва да живее сам, че не бива да бъде егоист в живота. От тях се научава на уважение не само към по-възрастните, но и към своите връстници. „Трябва да уважаваме всичко хубаво във всеки отделен човек.“ Ако не си съгласен с нещо в този живот, това не означава, че трябва да мразиш другия, а да уважаваш неговото мнение.
Костадин е най-малкият от тримата братя. Най-големият е Никола – един от първите лекари, които се завръщат в местната болница (тогава тя е била в кв. Устово). Доцент в Медицинския университет, завеждащ Клиниката по детска хирургия, дълги години заместник-ректор на университета. Средният е Георги – известен журналист и писател с дузина книги зад гърба си, най-популярните от които са „Живот не като другите“, „Светът на живите“ и „Резерват за грешници“. Завършил е журналистика в Софийския университет, работил е във вестниците „Народна младеж” и „Антени”.
Родовата памет
Днес Костадин Чаталбашев е по-далеч от политиката, но рядко пропуска културни събития в Смолян. Не крие и интереса си към миналото, традициите, историята. Смята, че сред нещата, които липсват на неговото поколение, е родовата памет.
„Занимавам се с история дотолкова, доколкото проследявам родовата история. Защото, ако ние не го направим, няма как следващите поколения да я знаят. Със съдбите на отделните хора, човек ще не ще, се сблъсква и с историята на своя край и с историята и развитието на нашата държава. Защото, така се оказа, мои родственици понякога са изиграли съдбовна роля за вземането на едно или друго решение за развитието на нашия край.“ – не без гордост казва той.
Един от тях е синът на Ташо Герджик Кехая, един от най-големите родопски кехаи, който е описан и от отец Константин Канев, и от Васил Дечов, а в по-ново време от Тодор Коруев. Неговият син е първия човек с висше медицинско образование в нашия край. Той завършва в Женева. Наскоро излязоха спомените на Симеон Радев, автора на „Строители на съвременна България“. В първия том Радев описва своето студентство в Женева. „И знаете ли за кого най-много разказва наред с плеадата български интелектуалци, които тогава са учили в Женева? Той разказва за един български студент от Райково д-р Никола Герджиков, който завършва медицина, след това е доброволец в Балканската война. Неговата съпруга – рускиня, която тогава е бременна, очаква дете, го пита: „Никола къде отиваш? Войната е между България и Турция, ти отиваш да воюваш за България. Ти знаеш ли, че си турски гражданин?“ Тъй като Герджиков не си е сменил гражданството, а Райково, където е роден, до 1912-та година е в Османската империя. В едно свое писмо Герджиков заявява, че трябва да се обединят Горно Райково и Долно Райково, които до 1919 г. са били две отделни общини. След това със своя опит от Швейцария предлага да се обединят Райково и Устово. Казва, че в Родопите, а и в планинските райони винаги трябва да има някое голямо средище, което да привлича хората и което да дава възможност за стопански просперитет, за да има развитие на образованието, съвременно здравеопазване, трябва да има такова средищно населено място.
За Иречек и мечтата за родопска железница
Най-голямата мечта на Костадин Чаталбашев, за постигането на която не пестеше енергия и усилия в управлението, бе до Смолян да дойде влак. Той ще остане в историята като един от най-ревностните поддръжници на идеята за жп линия от Асеновград до Смолян. „И сега съм сторонник, тя не е моя тази идея, разбира се, тя е била мечта на много родопчани, които са имали отношение към развитието на нашия край през родопската железница. Неслучайно в края на 80-те години беше разработен един идеен проект, който безусловно доказва възможностите за развитие на железопътен транспорт през Средните Родопи. Не само това. Днес Смолян е един много замърсен град. Това е наистина така с развитието на автомобилния транспорт. Защо да не се върнем към идеята за електрическия транспорт в Смолян?“ – пита бившият кмет, по чието време време бе изградена подземна електропреносна мрежа за тролейбуси от кръстовището до Горското стопанство до базата на „Рожен експрес“. И стълбовете бяха поставени. Оставало е неговите наследници да продължат и тази мрежа да стигне до Устово. „Електрическия транспорт е нещо, което рано или късно ще стане. За съжаление всичко това се похаби.“ – казва с тъга Чаталбашев. И отбелязва, че трябва да има приемственост във важните стратегически неща, които са за развитието на определен регион, в случая на Смолян. „Навремето в най-тежките години, кризисни, в средата на 90-те години, ние продължихме да работим по главната пътна комуникация“ – отбелязва той. Някои му казвали: „Какъв тунел правите вие, защо ви е, защо трябва да работите по тези трасета при недостига на средства?“ Сега е доволен, че е дошло времето когато в Смолян има едно прекрасно съоръжение, каквото е тунела под Устоово. Задавам му въпроса: „Какво не ни достигна, за да стартира строителството на железопътна линия от Асеновград към Смолян?“ „Промените които настъпиха в държавата. Всеки, който идваше на власт, започваше все от нулата. Това нещо изигра много лоша роля, особено в региони какъвто е нашия. Насади се и мнението, че пазарната икономика не е съвместима с регионалната политика, което е абсолютно невярно. Даже в най-напредналите, в най големите държави, примерно и в Германия има закон за развитие на Бавария като планинска част на Германия. Да вземем нашата съседка Гърция! Ами тя има специален закон за развитието на Родопите, на Западна Тракия. И този закон бе приет след като Гърция стана част от Европейския съюз“ – отговори Чаталбашев.
През годините се впечатлил от една мисъл на Константин Иречек, която, според мен, е актуална и сега. Изречена е от него преди близо 140 години: „За мен най-лошото в България е чудесното наслаждение, което тук имат хората, да се преследват един друг и да развалят един другиму работата“. „Струва ми се, че сега, като говорим на тази тема, сега се занимаваме с решаването на непосредствените проблеми, които не са малко. Но и по-рано не са били по-малко. Бяха много повече. Но това не трябва да води до загубването на перспективата. Загуби ли се перспективата, е страшно!““ – отбеляза той.
Закриването на окръзите – голяма грешка
Питам го кой от мандатите му е бил най-тежък. „Трудно ми е да кажа кой, защото всичките бяха тежки. През първия ми мандат като кмет вече се чувстваха проблемите, които има България като държава. И тогава бяха допуснати някои грешки. Връщайки се назад бих казал, че един от най-големите проблеми, който съществуваше, бе, че през 1987 година беше направена една изключително лоша административно териториална реформа. Със закриването на 28-те окръзи и обединяването им в големи области. Това беше грешка, която се отрази фатално на развитието на общините. Тогава за пръв път разбрах, че най-важният двигател за развитието на нашия край са били хората. Тогава имах възможност да се срещна с дейци държавни и стопански от Пловдив, от Пазарджик и можех да направя голямата разлика. Развитието на нашия край е свързано с това, че тука са работили едни прекрасни обществени и стопански дейци. Аз имам лични впечатления от края на 60-те години, но вижте само какви първи секретари на партията е имало в Смолян! Димитър Димитров – един забравен човек, който е моторът и двигателят на съвременното развитие на Смолянски окръг. Ако човек отвори това постановление, с което той дойде като първи секретар в Смолян, 43-то постановление на Министерски съвет за развитието на Смолянския край, това е един пример, който може да се използва в Европейския съюз като пример за регионална политика. След това Димитър Чолаков, след това Караджов, след това Атанасов – това бяха хора, изключително компетентни, с лични и с професионални качества. Основното е, че всичко е било много безкористно. Има райони, където с повече дадености и с повече възможности не са постигнати тези резултати, каквито са постигнати в нашия край.
На пулса на обществените дела
„И сега има много неща, които ме вълнуват и в момента. Например ето сега от вашия прозорец се вижда този търговски център отсреща. Много ме вълнува този въпрос. В Смолян един от големите проблеми е въпросът с паркирането. В търговския център има прекрасен подземен паркинг, който стои от години неизползваем. Съвсем наскоро разбрах, че той също е продаден. Този търговски център е първият в България предвестник на моловете. Той е тип мол. Тогава в България никой не знаеше какво е думата мол. В Смолян не за първи път се правят неща, нови за страната. В Смолян преди 1989 година единствено в Европа се произвеждаха запаметяващи устройства с един мегабайт памет. В Смолян имаше повече закрити плувни басейни като площ на глава от населението, отколкото в София. Затова и в Смолян имаше плуване. Смолян в много отношения е бил преди много райони в страната, иска ми се пак да бъде. И, според мен, ще бъде, защото даденостите на града и Родопите са изключителни. Родопите, независимо от демографски процеси, е една от най-гъсто населените планини в Европа. Премахването на границата, обединяването на Родопите, на българската с гръцката част – това има изключително голяма перспектива за развитие. Ами горите – това голямо богатство, независимо, че сега говорим как съсипваме природата? Аз обичам планината, обичам туризма, обичам ски спорта и не мога да проумея. Пампорово се развива чудесно като курорт, просто е попаднал на добър стопанин. Това, което се направи – модерни писти, нови модерни съоръжения – това е прекрасно. Но аз се обръщам и към смолянчани: Какво стана с тези съоръжения, които бях по посока на Смолян? Още по времето, когато се построи панорамният път, когато се построи лифтът Смолянски езера – връх Снежанка, смисълът е бил съединяването на Смолян с Пампорово. Но пистите, които съществуваха, сега ги няма. Направиха се чудесни писти към Стойките. Обаче към Смолянски езера и Крива река… Опитайте сега да слезете със ски – не може. Ето, вижте как малки неща могат да променят бъдещето на Смолян! Говорим за развитие на туризма, а пък тази инфраструктура, която е насочена към Смолян, е занемарена. А имаше прекрасна писта към Смолянски езера. Човек можеше със ски да слезе от Пампорово и да се качи на градския автобус. Много ме тревожи съдбата на Пангаловата къща. Не мога да се примиря с това нещо. Жалко, че в Смолян не се намериха хора като Александър Митушев и Борис Тумангелов в Златоград. Признавам си, че навремето, когато се възстановяваше собствеността, аз имам прегрешения към собствениците. Защото отказвах непрекъснато да им я връщам с мотива, че те няма какво да я правят. А те докарваха от девет дерета вода как ще я възстановят. Те си я върнаха по съдебен ред. А сега вижте в какво състояние е! Това е единственият в Смолян архитектурен паметник с национално значение. Ние нямаме друг. Наскоро ме питаха: „Добре, какво можем да направим?“ Единственото, което трябва да се направи, е тя да бъде възстановена от Общината. Няма нужда Общината да я купува. Тя може да я възстанови за сметка на собствениците. После по съдебен ред да си вземе средствата от тях.“ – с неприкрито вълнение говори Чаталбашев.
Обществено съгласие, за да има напредък
„През 1991 г. приехме едно решение и със заместник-кмета Узунов и със секретаря на общината Крумов се обединихме около това да направим всичко възможно Смолян да стане университетски град. В началото на 90-те години Смолян имаше три университета – Пловдивски, Технически и Славянски, който по-късно прерасна във Варненски университет. Смолян наистина беше един образователен център, но имаше съгласие, и работихме в тази насока.“ – разказа Чаталбашев. „В град като Смолян трябва да има обществено съгласие по важни и значими неща за града. Такова съгласие ще привлича и младите хора, пак се връщам към миналото, но то е естествено. В началото на 70-те години като студенти идвахме тук с автобуси в Спортната зала за срещи с местното ръководство за развитието на нашия край. Всички от това поколение, малко преди мене и малко след мене, се върнаха. Въпреки че имахме прекрасни възможности да останем и да работим в София. Всички се върнахме в родния край. Това бяха технически специалисти, архитекти, икономисти, лекари, учители, юристи. Готови бяхме да оставим всичко и да се върнем в родния край. Знаейки какво ще става. Да не бъда лош пророк, но някой да каже какво ще стане след десет години в Смолянския край! Някъде да прочетем, да видим, да кажем мнение по този въпрос, да има съгласие!“ – с тревога отбеляза бившият кмет, който по време на своето управление винаги търсеше диалога.
Зарко Маринов
